„140 – годишнината от подписването на Санстефанския мирен договор е повод да докажем, че ценим и отстояваме свободата – с правдиво слово и достойно поведение, с лично участие или със спомоществование.” Това се казва в обръщение на президента Румен Радев към българския народ по случай 140-годишнината от Руско-турската освободителна война 1877–1878 г.
В навечерието на 3 март – Национален празник на България – на 2 март, в тържествена обстановка в ритуалната зала на НЧ“Братство – 1884″ , в присъствието на кмета на община Павликени инж.Емануил Манолов и на много гости, председателят на Общинския съвет на БСП Христо Кавалски връчи таблет и грамота за първо място на Виктор Тодоров от 12 а клас, а учениците: Светослав Иванов, Кристина Ангелова, Пламена Савова и Венцислав Иванов получиха грамоти.
Пред събралите се граждани Виктор Тодоров прочете своето есе.Ето го и него:
Свободни ли сме след 140 години?
Мойсей повел народа си към Обетованата земя и четиридесет години те скитали в голямата и страшна пустиня. Това бил техният път към свободата. Мнозина дори не оцелели, за да изпитат невероятното усещане за свобода. Но така се заплаща за най-ценното, още повече , когато четиридесет години отказваш да повярваш, че си свободен. Евреите не вярвали. Не знаели що е свобода. Робското мислене се вкоренява толкова дълбоко, че и морето да разделиш на две, пак няма да си сигурен дали си „хвърлил оковите“. Четиридесет години по-късно те осъзнали, че са свободни. Така било наистина.
За нас обаче изглежда, че сто и четиридесет години са недостатъчни. Не знам дали поне вървим в правилната посока. „Ханаан“ за нас е сякаш по-далеч от всякога. А Конституцията твърди,че сме свободни граждани на Република България! Щом законът „говори“ , кой съм аз, че да споря? Най-добре да замълча, понеже ние , българите, сме свикнали да си затваряме устата и лесно ще се съгласяваме. Ами ако не го направя? Чудя се какво ли би станало. Ще дойде някой, който със завидна увереност ще ми каже: „Нямаш право да оспорваш закона и свободата“. Чувствам, че не съм в силата си да го правя. На фона на този парадокс , мога единствено да бъда благодарен за дадената ми свобода. Ах, колко е хубаво да си свободен!
Около 140 години назад във времето, младите може и да не знаят, имаше едни герои, светила от национално значение, които правеха и невъзможното, за да мога днес гордо да вея трибагреника високо насред Стара планина. Тези герои, те бяха много, проляха толкова кръв, че и Балканът не можеше да я попие. И всичко това– в името на свободата. Чиста, светла, истинска! Българите имаха една цел – да извоюват правото си да бъдат свободни. Това ги сплотяваше, това ги правеше едно цяло, а така целта бе постижима. Трагедията дойде скоро ,след като получиха желаното. Получиха свобода. Е,и? Какво да правят с нея?! 140 години въпрос без отговор. 140 години робско мислене на свободни хора.
Миналата година навърших пълнолетие и гласувах за първи път . Тогава си зададох въпроса: „Кой е виновен, за да не се чувствам свободен в собствената си държава?“. Докато бях зает да соча с пръст, отговорът е бил пред мен през цялото това време. Големият виновник се оказах аз. Бях шокиран. Как точно аз? Сега вече знам – няма кой да ми даде свобода, ако аз не вярвам в нея. Случи се така, че тъкмо тогава четях една книга, в която пишеше: „Осъзнаването на проблема е първата стъпка към решаването му”. След всички тези „открития“ се погледнах в огледалото: „Какво правя сега?“. Ще излъжа ,ако кажа, че виждах сигурност, решителност или пък сила. Всеки път не знаех какво да правя. Всеки път това изобщо нямаше значение. Мисля, че повярвах в свободата си. Беше като голяма награда, за която съм положил неимоверни усилия и сега трябва да я запазя на всяка цена.
Както се чувствах толкова „романтично“ да бъда свободен в мислите си, изведнъж се сблъсках с реалността. Тежък удар. С чук. Нямах право да говоря, забранено ми беше да действам. Длъжен бях да съм там, където друг искаше да съм. Безполезна свобода… Както и да е, силата да мисля свободно все още беше на моя страна. Реших, че е всичко, което ми трябва, и така ще променя себе си и живота си. Към по-добър, към свободен. И няма сила, която да може да ме пороби никога повече.
Така би завършила една от приказките с щастлив край. За жалост или не, далеч съм от мисълта, че живея в такава. Няма да оставя свободата ми да си стои единствено в моя ум. Искам да превърна реалността си в свобода. „Помни миналото, използвай настоящето и гради бъдещето!. Бори се за него!”
Обещах на себе си, че ще търся доброто бъдеще на родината си. 140 години стигат, както преди това стигаха пет века! А борбата отново ще е за свобода. Винаги е за това. Ще бъда там, където другите не могат. Ще правя това, което другите не искат, но винаги ще търся свободата. Не трябва да допускаме да се обезсмисли подвигът на безсмъртните герои, примирявайки се с неправдата около нас, с поробването ни за още 140 години. Просто не бива.
Виктор Тодоров Тодоров – 12 а клас
ПГАТ „Цанко Церковски“, град Павликени
По думите на Румен Радев, невидима нишка свързва свободата, завоювана през 1878 г., и днешната свобода на граждани на суверенна и демократична България, която е в ръцете на живите поколения. „Свободата бе пренесена през всичките 140 години, независимо от превратностите на историята“, допълва Румен Радев.
